Поредният абонаментен концерт на Софийската филхармония (18 май) предложи на публиката среща с познатия у нас, чудесен арменски цигулар Сергей Хачатрян (1985). Той идва, струва ми се, за трети път в София – най-напред, през 2006 се появи с радиооркестъра и Росен Миланов, когато свири цигулковия концерт на Хачатурян. “Хачатрян свири Хачатурян” – тази шега се разпространи веднага сред музикантите в радиото. Тогава срещата с него беше шокова, наистина. Година преди да гастролира в София той бе завоювал първа награда на конкурса “Кралица Елизабет”. Беше стремителен, скоростен, буреносен, дори. През 2021 година свири Брух-концерта с филхармонията, тогава го пропуснах, а отзивите бяха противоречиви. Сега, при третото си гостуване, предпочете концерта на Стравински, една великолепна, невероятна творба, която все още, както се видя от недостатъчно изпълнената зала, не е любима за много консервативния български меломан. И жалко! Тази, своенравна по отношение на традиционния инструментален концерт, композиция (“Не смятах, че образцовите цигулкови концерти на Моцарт, Бетовен, Менделсон, дори на Брамс могат да се отнесат към най-добрите произведения на своите създатели” – Стравински) е много интересен синтез между епохите, тя е и преклонение пред Бах, за което свидетелстват не само частите на концерта – Токата, Ария I, Ария II и Капричио, но и самият композитор, който говори с любов за концерта за две цигулки на Бах. Лаконизмът и формалната строгост на концерта показаха друга страна на Хачатрян – звукова дисциплина, събраност, екзактност, концентрация върху възможностите, които предоставят контрастните движения и красива игра с тембрите в дуетните (както ги нарича Стравински) съчетания с оркестъра, съобразявайки се с чаровния камерен привкус, който носи творбата. Първата ария бе изпълнена с изящни грациозни прибягвания, съсредоточени в соловата партия. Хачатрян някак спазваше кодекса на специфичната лирика на Стравински, която се създава от характера на мелодичния жест, фиксирал неговата идентичност – без излияния, но с точен, немногословен, но изразителен език, спрямо който великолепно излятото легато и впечатляващата чувственост на темата на втората ария, емоционално изградена от солиста и оркестъра, създаде приятна напрегнатост, която като че подготви ефекта от комплицираното мозаично движение в Капричиото. То усложни леко синхрона между диригент и солист, които обаче изградиха впечатляващо репетативното движение във финала. Съвсем естествено бе след този личен реверанс на Стравински към Бах, Хачатрян да свири бис от Великия. Избра Ларгото – трета част от Третата му соната за соло цигулка – логичен и смислен завършек на сериозния му гастрол. Впрочем той е направил забележителен запис на Баховите солови партити и сонати – може да се чуе в ЮТюб.
Диригент на концерта бе Луис Горелик (1963) – аржентинец със стабилна международна кариера. Във втората част на концерта предложи чудесен личен прочит на Четвъртата Малерова симфония. Горелик е от тези диригенти, които не разсейват публиката с ефектно поведение на пулта. Жестът му е пределно прибран, извършва най-необходимото. Но изглежда тази конвенция е постигната още по време на репетициите, защото Малеровата музика не загуби нищо от качествата си, които естествено са много над изискванията за ансамбъл само. Изкусната Малерова игра между тембър и фраза, между познат сякаш, но и извънредно оригинален непредвидим в полета си тематизъм, “обигран” в специфична форма в зоната на светла трагика, съчетана с многозначителен пробив на мрака в неговата често гротескна същност – всичко това го имаше в прочита на Горелик, който поведе оркестър и публика в сложния Малеров свят, отворен обаче към емоционалния отговор на своя слушател. Чистота на стила и правдивост в изказа постигна Горелик в това Малерово творение. Мисля, че се стремеше също да придаде повече графичност на писмото на композитора, имайки предвид характера на неговата музика, която често е “на ръба” между високото и силно популярното. (Шьонберг страстно защитава модерността на Малер срещу упреците, че темите му са банални и сантиментални). И която често подвежда по-слаби, по-повърхностни диригентски умове да играят евтино с външните само, “най-лесни” и ефектни белези на Малеровата музика.
Солистка в четвъртата част на симфонията бе сопранът Мария Йелич. Нямаше добра вечер, за съжаление и не можа да се впише в извисеното настроение, което предполага частта както и да бъде на равнището, което създадоха диригентът и оркестърът. Към това прибави и някои интонационни проблеми, но по-същественото в нейния личен прочит и във вокалното й присъствие бе, че не успя да създаде необходимата атмосфера дотолкова, доколкото зависеше от нея. Доминираше някаква необяснима несръчност в изпяването на фразата още в началото на строфата, върху думата himmlischen (небесно), което Йелич реши да компенсира като добави малко повечко “чувство” в развитието и с това нанесе още щети върху характера на партията. Горелик пък компенсира реално с внимателното подчертаване на партниращите оркестрови гласове около нея флейта, обой, кларинет, корна и съхрани излъчването, внушението на финала на симфонията. За това интензивно му съдействаха филхармониците Кремена Ачева, Валентин Методиев, Михаил Живков и Кристина Юмерска (великолепно ново попълнение в групата на корните). Тяхната стилова, внимателно обагрена солова изява допринесе много за поетичното внушение на финала на творбата, за запазването на неговата монолитност.